Много дълъг пост за Народната Библиотека
Този пост идва на български, защото поне за мен обяснява защо малко се чете в тази държава и защо в близките 50 години няма и да се чете повече. Както и безсмислието на думите модерна, богата и библиотека в едно хвалебствено словосъчетание на Министерство на културата.
Трябва да попрочета малко информация за разпръсната в различни книги от библиография, която получих в петък. С ръка на сърцето си признавам, че не съм ходила на библиотека от времето, когато за последно държах държавен изпит, а това така или иначе не беше в София и се случи преди повече от 3-4 години. Преди това обаче, там, в един град край морето, съм вземала ужасно много книги на всякаква тематика от всевъзможни окръжни, университетски и квартални библиотеки. Или нещо се е променило в тази държава или не знам защо днес това ни се случва.
В петък Народната библиотека ми беше на път, затова смело прекосих градинката с продавачите на лустро за обувки и влязох. Цените са народни - 3 лева за ден, 5 лева за месец, 12 лева до края на годината. Това ми го каза охраната – жена на видима възраст около 55-60. Тя с хай-тек устройство ми сканира личната карта двустранно и ми даде магнитна карта, с която да минавам по-навътре. До тук добре.
Платих 5 лева на една друга жена отвъд преградата. Огледах се, коридорите са огромни, мрачни и ми напомнят за кофти филми като Вчера. Покрай всички стени има шкафчета с каталози. Извадих списъка си и попитах дали е възможно да имат някои от книгите, които ми трябват (не съм се съмнявала, че ги нямат). Жената вежливо ми ги намери сигнатурите и ми поясни, че поръчките ги дават след половин час, а чантата си мога да оставя ей-там преди да вляза да чета.
Трийсет минути е лайтмотивът на престъплението наречено Народна библиотека.
Удар #1 – Библиотеката е за четене
Казах, че не искам да чета там, а да ползвам библиотека. Тя иронично ми отвърна, че това е обществена библиотека и книги не могат да се вземат “седиш тук и си четеш от сутрин до вечер, ето така, след половин час можеш да си получиш книгите в читалнята”.
Отидох, оставих си чантата на гардероб, дадоха ми пластмасово номерче, някакво листче с име Контролен лист и ми казаха да отида първо на рецепцията, за да си пусна заявка и след половин час ще ми ги дадат в Читалня 5.
На рецепцията ми подадоха листчета, които да попълня и ми казаха, че след 30 минути ще са в читалнята. Казах им, че нямам време да стоя там половин час, ще бъде ли възможно да отида по-късно или да си пусна заявка за следващия ден, за да не чакам пак. Не получих отговор, а обяснение, че тези книги ще са в читалнята след половин час, мога да отида там сега, мога и по-късно. Разбра ли? Аз също не.
Удар #2 – WTF?
Отидох да си получа обратно чантата и да си ходя. Казаха, че няма да ми я дадат докато уредника на читалнята ми не сложи печат на Контролния лист, това че не съм вземала книги нямало никакво значение. Върнах се. Сложиха ми печат. Върнах се да им дам листа си. Дадоха ми чантата и ми казаха, че на тях моя контролен лист не им трябвал, можело да го оставя на охраната. Ха. Ха.
Удар #3 – Работно време
Народната библиотека не е съвсем за народа. Не и за съвременния народ, който ходи на работа и работи до малко по-късно от заветното 17.30. Или погледнато от друга страна, за да ползваш Народната Читалня трябва да си:
- студент, на който някой друг му плаща образованието;
- преподавател в университет или научен сътрудник, понеже така и така по цял ден не правиш нищо;
- човек на средна възраст, който някой друг го издържа или живее от рентиерство;
- пенсионер;
- късметлия.
Работното време на Народната библиотека е до 19.00, за да си пуснеш заявка за книжка и до 20.30, за да четеш.
В събота можеш да поръчаш книжка до 15.00 и да я четеш до 18.30
В неделя не можеш да си поръчаш книжка, но можеш да ползваш читалнята до обяд (чудно какво ще четеш след като не можеш да си поръчаш книга?)
Предстои да разберем спазва ли се работното време.
Удар #4 – За какво говорехме
В събота около обед се занасям до библиотеката. Едната ми поръчана книга е в читалнята, другите две обаче са изчезнали. Пускам нова поръчка и около два часа прелиствам онази, която все пак беше там. Отивам да искам и другите две и ми казват, че не съм си пуснала заявка. Настоявам да проверят. Намират ми заявките, но книги няма.
Едната книга е на Реставрация, няма как да я взема (не се и съмнявах, че при вас книга липсва). Само да вметна, че книгата е издание 1990, а не Рибния буквар. Дали скоро реставрацията й ще приключи уредничката не знае. Те я там, за да казва Чшшш за тихо, когато зададеш въпрос.
Другата книга е в съседната Читалня 4. Просто е там, праща ме да си я търся. Отивам, намирам я. Междувременно е вече 3 без 20.
Решавам да си заявя други няколко книги преди да са спрели да работят, събота е. Отивам пак при онази жена, която вчера ми каза сигнатурите на книгите. Днес явно не я кефя, защото отказва да направи проверката и ми посочва няколкото километра шкафове с хартиени каталози – да си ги търся по заглавие там. Супер възмутена съм, питам я как така нямат база данни с книгите си? Праща ме зад рецепцията, за да седна на компютър и да си ги намеря сама. Аз съм файн, стига да не ровя в прашните шкафове.
Рецепцията се обслужва от леко пухкава лелка с розов руж на бузите и тюлена черна блузка. Часът е 3 без 15 и тя ми се сопва, наистина, че си е изключила компютрите, да си търся книгите в хартиените каталози. Да, да. Казвам й, че няма да ги търся там, да ми включи компютър, защото работното й време не е свършило. Праща ме в Читалня 2, където работели до по-късно.
Удар #5 – Каталогът
След толкова обикаляне човек би си помислил, че каталогът на Народната библиотека е самото национално богатство и съдържа тайният ключ към заровените тракийски златни съкровища. Истината боли.
Уредничката на Читалня 2 ме гледа на криво, че съм й развалила спокойното гледане в една точка. Обикаля последователно няколко компютъра, след това сяда на единия и се опитва да напише уеб-адрес. Не й се получава, отказва се и отваря www.google.com. Казва ми, да си намеря сама сайта на библиотеката и от там каталога, защото тя не го знае и го няма записан. Мили другари, каталогът на националната библиотека е Гугъл, заклевам се.
Намирам една от книгите, които ми трябват и тичам към рецепцията, за да си я пусна за заявка за неделя, понеделник или някога изобщо. Часът е 3 без 5, зад тезгяха няма никой.
Удар #6 – Моят пясъчник
Връщам се в Читалня 4, за да прегледам поне тази книга, която беше на лице. Стоя си кротко, чета, водя си записки и с периферното си зрение усещам движение наоколо. Окей. Аз съм тиха, не ми казват Чшшшшт. В един момент обаче над мен застават 3 (три) жени над средна възраст и ме гледат заплашително – в едната разпознавам уредничката на читалнята. Може би неволно съм подгънала ъгълче на страница?
Питат ме дали чета Еди-коя-си-книга на еди-кой си. Казвам че да, нея чета. Искат да им я върна. Гледам странно и не мога да схвана. Едната започва да обяснява как работи по тази книга от три дни. Аз й казвам, че аз пък съм си я пуснала на заявка още от вчера. Уредничките са на нейна страна, защото:
- не й казват Чшшшш за това, че говори;
- вземат ми книгата от ръцете.
Буквално ми я издърпаха, дадоха я на вещицата и с това се приключи. Нямаше нищо като “довършете си главата”, “запомнете си страницата”, “след колко време ще свършите”, “искате ли да я запазите за ползване след вещицата” или нещо, каквото и да е.
Удар #7 – По книга на всяка библиотека, по боза за всеки читател
Когато отидох да си взема читателската карта от уредничката на залата ми я попитах как в възможно да се случва така с книги, които дори не са стари, а са издания от 90-та или 2000-година. Тя прискръбно ми обясни, че да, наистина имат само по едно копие от всяка книга, защото нямат възможност за повече.
А аз нямам възможност да си губя повече времето в тази библиотека. Малко по-скъпо, но значително по-приятно ще е да отида до книжарницата, да си ги купя и да си ги чета преди лягане. И ако утре някой запали Народната, няма да се радвам, че изгарят книгите, но абсолютно ще ликувам, че една система се изпепелява, както и няма да упреквна нито един човек, че не ползва услугите. След тези два дни прекарани с Народната библиотека, повече няма да стъпя там. (Или ако го направя, нещата трябва да са много на зор).
Това място заслужава да бъде познато като суши-бара Библиотеката. Аз ще ползвам Гугъл.
